Каяк по Струма – когато искаш екшън, но да си само ти и реката (почти)

Никога не съм смятала, че ще се гмурна с водолазна екипировка. Гледала съм видеа, снимки от подводни рифове, слушала съм истории на приятели, но все ми се струваше далечно. До деня, в който получих подарък: водолазно гмуркане за двама в Созопол. Първата ми мисъл беше „ами аз не мога да дишам под вода!“ – класика. Втората – „ами да пробваме“.Резервацията беше лесна – отваряш линка, избираш дата и час, потвърждаваш. Никакво усилие. Истинската емоция започна, когато пристигнахме в Созопол, на малко скрито, но оживено място, където базата беше сгушена сред камъни, лодки и мирис на море. Посрещнаха ни хора, които очевидно обожават това, което правят – спокойни, уверени, и с чувство за хумор, което бързо стопи първоначалното ми притеснение.Подготовката – между вълнение и недовериеОблякохме неопрена – доста по-плътен, отколкото очаквах – и с помощ от екипа нагласихме колана с тежести, жилетката, бутилката, маската и всичко останало. Чувстваш се като космонавт преди първи полет, но вместо към звездите, тръгваш към дъното.Преди да влезем, все още не вярвах, че реално ще дишам под вода. В ума ми се въртяха всякакви „а какво ако…“ – но още с първото потапяне на главата под повърхността и първата глътка въздух през регулатора – се промени всичко.Потапянето – влизане в друг святСпуснахме се бавно, заедно с инструктора, който беше неотлъчно до нас. Докато слизах, усещах как звукът от света изчезва, а на негово място идва дълбока, мека тишина. Само балончетата от издишания въздух, които се издигат към повърхността, напомнят, че още си част от реалността.На дълбочина от 5-6 метра всичко изглежда по-различно. Светлината прониква през водата и рисува сребристи отражения по камъните. Покрай нас плуваха малки рибки, водорасли се поклащаха бавно и красиво, а на моменти виждах и по-големи сенки – подводният свят край Созопол е жизнен, но ненатрапчив, напълно различен от шумното крайбрежие, което си оставил зад гърба си само преди минути.Не знам колко време бяхме под водата – около 30 минути, казаха по-късно – но за мен сякаш времето изчезна. Усещането беше някъде между медитация и приключение. От една страна – абсолютен фокус, от друга – неочаквано спокойствие.Изплуването – като след сънКогато изплувахме обратно на повърхността, първото ми усещане беше: „Вече искам пак.“ Лекотата, с която тялото ми се беше адаптирало, усещането, че си част от нещо по-голямо, и дори онази странна тишина, ми липсваха още преди да съм свалила маската. Усмивките, с които се гледахме с човека, с когото се гмуркахме, казваха повече от думи.Гмуркане за двама – защо е толкова специалноДа споделиш такова преживяване с някого, когото обичаш или просто цениш – това го прави още по-специално. Не просто защото има кой да те снима и после да се смеете, а защото страхът, изненадата и радостта са споделени. А това ги умножава.Ако искате да направите нещо напълно ново, неочаквано красиво и наистина различно – вижте това преживяване тук:👉 Водолазно гмуркане за двама – СозополНакратко: ще го направя ли отново?Абсолютно. След този първи опит вече гледам морето с различни очи. Не е просто красива гледка – то е място, където можеш да потънеш в собствените си мисли… буквално. А гмуркането е не просто спорт – то е вход към друг ритъм на живот.

Честно казано, не се определям като адреналинов тип. Но когато получих ваучер от FunStarter.bg за тандемен полет с парапланер, си казах: „Е, това поне ще е нещо различно.“ А то се оказа не просто различно – беше страхотно.След като резервирах през платформата, получих имейл с точни инструкции – къде да се явим, как да се подготвим и какво да очакваме. В уречения ден пристигнахме до лифта в Сопот, където ни посрещнаха хора от екипа. Усмихнати, спокойни и видимо опитни – веднага се почувствах по-уверен. Подписах няколко документа, минах кратък инструктаж, и вече усещах как адреналинът започва леко да се покачва.Качихме се на лифта – пътуването нагоре е около 15 минути и само по себе си си е изживяване. С нас беше и моят пилот, но на отделна седалка. Носеше цялата екипировка, а и честно казано, вероятно си почиваше – цял ден му надуват главата с въпроси от хора като мен. Напълно го разбирам. Аз пък се наслаждавах на гледките – Балканът, полето долу, безкрайният хоризонт.Горе, на стартовата площадка, всичко беше подредено и организирано. Пилотът ми показа сбруята, парапланера, обясни точно какво ще направим и кога. Даде инструкциите в няколко прости стъпки: "Ще тичаш 3-4 крачки и... летим."И така и стана. Няколко крачки напред и хоп – откъснахме се от земята. Не беше стряскащо, не беше рязко – по-скоро все едно някой просто ти е спрял гравитацията. Изведнъж гледката стана 360°, въздухът – по-чист от всякога, и всичко долу изглеждаше като макет.Първите секунди мълчах – не защото нещо ме беше страх, а защото не знаех какво точно да кажа. Беше... вълшебно. Вятърът минаваше покрай лицето ми, Балканът се разгръщаше под нас, Сопот изглеждаше като играчка. Пилотът ми предложи да направим няколко леки завъртания – за малко доза екстра емоция, и да – не съжалих. Но ако някой иска само плавен полет, абсолютно може да бъде така. Всичко е по желание.След около 15 минути започнахме да се снижаваме. Кацането беше толкова плавно, че честно – стъпих на земята и ми се прииска да се върна обратно горе. Пилотът ме откачи от сбруята, стиснахме си ръцете и усетих нещо много приятно – не само емоцията от самото летене, а това особено усещане, когато си направил нещо ново, нещо извън ежедневието.Ако се чудите дали да пробвате – направете го. Това не е просто полет с парапланер, а истинско изключване от целия свят. А с FunStarter е лесно – няма срок на ваучера, няма притеснение „ще успея ли навреме“, просто изживяване, когато сте готови за него.Подаръкът започна още с експлодиращата картичка, която ми „избухна“ в ръцете с конфети – супер ефектно, супер забавно. А полетът беше кулминацията.Ще го направя пак. И ще заведа и приятелите. Това не е просто подарък – това е спомен, който остава завинаги.Ако и ти искаш да изживееш подобни емоции можеш да закупиш ваучер за тандемен полет с парапланер в Сопот от тук

Около 8:30 сутринта, ранобудни и развълнувани, тръгнахме от София по Подбалканския път към град Клисура, или по-точно към координатите, които ни бяха изпратени за скока с бънджи от виадукта в близост до града. Пътят минаваше през малки, но интересни градчета като Буново, Пирдоп, Антон, Златица и други, които допълнително допринасяха за настроението на предстоящото приключение.Пристигане и Подготовка за СкокаСтигнахме до моста за малко по-малко от два часа. Когато пристигнахме, видяхме, че екипът вече беше на място и подготвяше съоръженията за скока. Ние спряхме в другия край на моста, слязохме от колата и се отправихме към мястото на скоковете. На място имаше само двама души – единият тъкмо го вдигаха след скок, а другият явно беше дошъл за морална подкрепа.Представихме се и обяснихме, че сме тук за скок и сме си резервирали час за 10:30. Екипът веднага започна да ни подготвя – провериха ни документите, попълнихме нужните декларации и започнаха инструктажите. Всичко беше добре организирано, което ни вдъхна спокойствие, макар и емоциите да кипяха в нас.Стоейки на Ръба: Емоции Преди СкокаВ уречения час, напълно оборудван с въжета и предпазни съоръжения, стоях на ръба на моста. 72-те метра до земята ми се струваха доста повече и макар да съм си мислел, че съм готов, реалността беше съвсем различна. Гледката надолу беше едновременно вълнуваща и плашеща. Минути преди скока с бънджи, целият ми самоконтрол изчезна. Мозъкът ми отказа да отчете факта, че съм здраво завързан и няма от какво да се страхувам.След като ми дадоха сигнал, че мога да скачам, почувствах как цялото ми тяло се бори с импулса да се върна назад. Беше миг, в който всяка капка смелост се сблъска с инстинкта за самосъхранение. Но въпреки страха, направих крачката. Не съм сигурен дали скокът беше толкова перфектен, както си го представях – просто се оттласнах с всичка сила и полетях напред… и най-вече надолу.Свободно Падане: Адреналинът Взема НадмощиеСвободното падане беше най-интензивното преживяване, което съм изпитвал. В първите секунди светът около мен изчезна – нямаше звук, нямаше мисли, просто усещане за пълна свобода и безтегловност. Вятърът свистеше около ушите ми, а земята под мен се приближаваше бързо. Усещането беше смес от страх, еуфория и чист адреналин, който препускаше през вените ми. В един момент цялото ми същество се отдаде на момента – вече нямаше страх, само чиста радост.Когато въжето най-после се опъна, бях изтласкан нагоре, а после отново надолу в плавни подскоци. Сърцето ми биеше лудо, но с всяко движение осъзнавах колко прекрасно и уникално е това изживяване. Спуснаха второ въже, с което закачих карабинера на колана си, и започна изтеглянето обратно нагоре. Изпитвах едновременно облекчение и гордост – бях направил нещо, което винаги съм си мечтал, но и не съм бил напълно сигурен дали ще се осмеля.Скокът на Приятеля: Споделена СмелостГоре, моят приятел чакаше своя ред. Беше подготвен и напрегнато ме попита: „Как беше? Да скачам ли?“. С широка усмивка и искрено удоволствие в гласа му отговорих с две думи: „Супер! Да!“. С това уверих приятеля си и той също се приготви за своя скок. Също като мен, той се оттласна от моста с всичка сила и полетя смело. Гледах го как се гмурка в празното пространство с разперени ръце и колкото и бързо да се случваше всичко, мигът беше просто вълшебен. Когато го изтеглиха обратно, лицето му грееше – страхът и вълнението бяха отстъпили място на чистата радост от покоряването на нещо ново.Заключение: Връщане към РеалносттаСлед скоковете, останахме още малко на моста, за да споделим впечатления и да се насладим на адреналина, който все още ни държеше. Разходихме се из околността и се насладихме на красивите гледки на Клисура и живописната природа наоколо. Това беше кратка, но приятна пауза преди да се отправим обратно към София, доволни и заредени с енергия.Скокът с бънджи от Клисура беше едно от тези преживявания, които остават с теб завинаги – не само като спомен, но и като доказателство за личната смелост. Нещо, което те кара да осъзнаеш, че понякога най-страшното нещо е просто да направиш първата крачка, но веднъж направена, тя те отвежда на невероятни места. Със сигурност бихме повторили, но другия път или ще е от по-високо от Витиня или над пещера Проходна.Ако и ти искаш да изживееш подобни емоции можеш да закупиш ваучер за скок с бънджи от локация Клисура тук

Понякога животът предлага моменти, които просто няма как да бъдат забравени. За мен и семейството ми такъв момент беше първият ни полет с балон. Това беше приключение, което започна още в 5 часа сутринта и завърши с шампанско, усмивки и много истории за разказване.Ранно утро и път към стартаСъбуждането в 4:30 сутринта не е типично удоволствие, особено когато става дума за деца на 10 и 8 години. Но този ден беше различен – вълнението беше заразително. В 5 часа вече пътувахме от София към точката за излитане, близо до Ботевград. Пътят беше тих, а градът още спеше. От време на време децата задаваха въпроси: „Ще се страхуваме ли?“, „Колко високо ще се издигнем?“. Успокоявахме ги, че това е напълно безопасно и че ще бъде като вълшебно пътуване.След около час пристигнахме на полето, където вече кипеше работа. Балонът лежеше на земята – огромен, пъстър и изглеждаше като гигантска риба, готова да „плува“ в небето.Надуването на балонаЕдна от най-интересните части на преживяването беше подготовката за полета. Пилотът и екипът обясниха накратко какво предстои, след което предложиха да се включим в процеса на надуване на балона. Децата веднага се втурнаха да помагат – държаха въжетата и наблюдаваха как горелките издухват горещ въздух в тъканта. Балонът постепенно започна да се издига, ставайки все по-внушителен. Това беше първият момент, когато усетихме истинската мащабност на приключението.ИзлитанеСлед като балонът беше готов, влязохме в коша – аз, съпругата ми и двете ни деца. Кошът беше изненадващо просторен и стабилен, което веднага успокои всички притеснения. Пилотът ни даде няколко кратки инструкции, горелките изръмжаха, и балонът леко се откъсна от земята.Първите няколко секунди бяха магически. Земята под нас започна да се отдалечава, дърветата и къщите изглеждаха като играчки, а хоризонтът се оцветяваше в меки златисти и розови нюанси от изгряващото слънце. Децата стояха със зяпнали усти, а ние със съпругата ми просто се наслаждавахме на момента – толкова тих, толкова различен от всичко, което бяхме изпитвали досега.ПолетътПолетът продължи около час, но времето сякаш спря. Пейзажът под нас беше зашеметяващ – зелени поля, мъгливи хълмове и малки селца, които сякаш разказваха истории. Пилотът беше изключително любезен и от време на време ни разказваше интересни факти за района. Балонът се носеше спокойно, а ние просто попивахме гледките. Децата посочваха птиците, които летяха близо до нас, и непрекъснато задаваха въпроси – „Колко високо сме сега?“ и „Може ли да се докосне облак?“.Кацане и празненствоКацането беше плавно и спокойно, въпреки че децата очакваха „по-голямо приключение“. Екипът ни посрещна с усмивки, аплодисменти и – най-изненадващото за нас – шампанско. Оказа се, че това е традиция след полет с балон, символ на празнуване и успех. Децата, разбира се, получиха само безалкохолно, но също се почувстваха като част от празника.Финални мислиПолетът с балон беше повече от просто преживяване – беше урок по спокойствие, красота и усещане за свобода. Това е приключение, което бих препоръчал на всеки – независимо дали сте търсачи на адреналин или просто искате да прекарате качествено време със семейството си. Ние със сигурност ще го запомним завинаги – и най-вероятно ще повторим!Ако и ти искаш да изживееш подобни емоции можеш да закупиш ваучер за полет с балон от тук

Баща ми винаги е казвал, че когато стане дума за подаръци, не иска нищо и че си има всичко – иска само нови преживявани и спомени. Е, този път той ми подари точно това… но за мен. Един ваучер – нищо особено на пръв поглед – за урок по пилотиране на самолет.След резервацията през сайта, получих подробни инструкции и скоро се чух директно с пилота. Беше изключително любезен и обясни, че първоначалната дата, която избрах няма да стане – метеорологичните условия просто не позволявали. Пренасочихме всичко за следващата седмица… и това се оказа златен ход. Слънце, ясен хоризонт и само леки облаци в далечината.До летище Бохот стигнах с кола – намира се на около 15 минути от Плевен. Малко извън града, много зелено и тихо. Посрещнаха ме с усмивка, без излишна формалност, но с ясен ред и професионализъм. Самолетът ме чакаше – малък, с четири места, лъскав, като цяло доста респектиращ.Качихме се аз до пилота, а баща ми се пристраши да е на пасажерските седалки отзад, четириместен самолет, но честно казано повече от трима ще им бъде тесничко, а и пилота каза, че заради теглото качва в 99% от случаите до трима.Излитането беше плавно… до момента, в който за първи път се „спуснахме“ рязко. Очаквах плавно, туристическо преживяване – получих адреналин на порции. Бързо осъзнах, че това не е голям пътнически самолет. В такъв тип малка машина усещаш ВСИЧКО – всяко покачване, всяко снижаване, всяка въздушна струя. Сърцето ми се разби като за петима.Пилотът беше страхотен. През слушалките и микрофона, които използвахме за комуникация, ми обясняваше как функционира самолетът – как работи ръчката, за какво служат педалите, какви уреди да следя. Не знаех, че ще има педали. Не знаех и че ще ми даде да поема управлението.Карах. Истински. За кратко, но напълно. И се оказа по-интуитивно, отколкото съм си мислил… но също и с доста повече отговорност. После, с облекчение, върнах контрола на професионалиста. Останалата част от полета прекарах в наслада – разходка над околностите, невероятна гледка към Плевен и селата около него, светлина, която се отразява в реките и нивите. Неописуемо.Кацането беше като финал в екшън филм – не защото беше опасно, а защото беше точното количество вибрация, шум и усещане, че нещо голямо приключва.Това не е просто урок по пилотиране. Това е спомен, който ще нося със себе си. И да – препоръчвам го с две ръце.👉 Ако и вие искате да подарите нещо лично и различно – това преживяване е чудесен начин:Урок по пилотиране - четириместен самолет или урок по пилотиране - двуместен самолет

Когато приятелите ми подариха ваучер за рафтинг и решихме да дойдат с мен, едва дочаках да резервирам. Това беше първото ми спускане с рафтинг и не знаех въобще какво да очаквам. Ако и ти си в тази ситуация, ето кратко описание от някой, на когото това също беше за пръв път, за всички останали, които ще им бъде за пръв път или поне за пръв път по река Струма.Накратко, въпреки притесненията ми, преживяването беше толкова невероятно, че съм готова да го направя отново. А ето и цялата история.ПристиганеНашето пътуване започна със смесени чувства на вълнение и притеснение. След около 1 час и 30 минути шофиране от София, стигнахме до Рафтинг центъра в Кресненското дефиле на река Струма. Качихме се на новата магистрала Струма, подминахме Симитли, преминахме през кривия тунел и след около километър отляво се намираше базата на Кресненските ханчета. Точно както ни бяха разяснили в имейла с инструкции, който получихме.ПодготовкаСлед като пристигнахме, бяхме посрещнати от гидовете, които ни дадоха каски, гребла, неопрени, обувки и ни пратиха да се преоблечем. След това се качихме в буса и потеглихме към старта. На една поляна под сянката на голямо дърво непосредствено до реката ни разясниха правилата за безопасност и ни разпределиха на рафтовете. Разясняването на правилата за тях може би беше рутинно, но за нас беше цяло шоу. Майтапите и историите, дори и повтаряни милиони пъти, звучаха свежо и смехът ни беше искрен.С нас имаше и друга група и ни разделиха в два рафта – ние бяхме шест, а те осем човека. При нас дойде един инструктор, а при другите – другият, и веднага започнаха да се заяждат приятелски помежду си. Обясниха ни, че всъщност ще си правим състезание надолу по реката с другия "отбор". Явно затова беше и заяждането.Приключението започваС каски на главите и жилетки за безопасност, се отправихме към реката. Първите няколко минути бяха спокойни, но скоро навлязохме в бързеите и усещането за адреналин започна да се покачва. Стигнахме до първото място, където реката образува нещо като малко езеро, и инструкторите ни попитаха: "Искате ли да обърнем рафта?". Е това не го очаквахме, но понеже никой не искаше да бъде този, който да каже "Не", бързо се съгласихме. Накараха ни да се преместим назад и рафтът започна да се изправя. Премествахме се още по-назад, докато не се изправи съвсем отвесно и малко след това се преобърна и всички се озовахме във водата. След това се оказа, че трябва да го обърнем отново – логично, нали? Свършихме и това, и след като първите хора се качиха обратно на рафта, беше време да изпитаме наученото в инструктажа, а именно – вадене на човек от водата. Интересното е, че за да извадиш някой, първо трябва да го потопиш под вода. Хващаш го за жилетката, натискаш го, докато му се потопи главата изцяло под вода, и използвайки това, че жилетката го избутва нагоре, дърпаш силно и той излиза с такава скорост, че качването му обратно на рафта е в пъти по-лесно отколкото да се качи сам. Това умение се оказа важно и за останалата част от трасето, а освен това беше и забавно.Магическото пътуванеРафтингът ни преведе през големи каньони, обградени от гъсти гори, и бързеи, които мислиш, че няма как да преминеш, но под виковете на инструктора "ляво напред, дясно назад" и "греби, греби, греби" се минаваха с лекота. Имахме възможността да скачаме от скали в топлите води на реката през юни, да се наслаждаваме на природата около нас и да изпитаме още един тон бързеи, всеки от които си имаше име. Вече не ги помня всичките, но бяха от типа на "Врящия котел", "Окото", "Центрофугата" и всякакви такива, които всъщност бяха подбрани така, че да те подготвят за усещането, което изпитваш преминавайки ги.СъревнованиетоС другия отбор бяхме в постоянна надпревара. Инструкторите бяха в постоянна комуникация и приятелско заяждане от типа: "айде да не ги прекарваме през този бързей, че е много опасен", "е, нищо какво толкова може да стане" и "ооо, ааа, то рафтът тръгна сам натам, айде дръжте се минаваме го".Въпреки това си личеше, че хората познават реката перфектно и въпреки шоуто, което беше главно за нас, през цялото време внимаваха точно откъде ни прекарват и колко много мислят за всеки отделен човек на лодката – преценяйки индивидуалните му качества и заложби на рафтър и съобразявайки се с нивото на всички на рафта.Почти веднага след началото се усетихме, че победители в съревнованието няма да има, а всичко е един дирижиран танц, който да ни надъха, а всъщност през цялото време двете групи се движим заедно, скачаме от скалите заедно, помагаме си и финишираме заедно. Въпреки това, без този състезателен елемент преживяването щеше да изгуби доста и всички оценихме колко добре е замислено всичко.ФиналЧетири часа след старта, на края на нашето рафтинг приключение, всички започнаха да споделят преживяванията си. С другия отбор бързо загърбихме "враждата" от реката и седнахме заедно да обядваме в заведението до клуба. Най-яркият ми спомен, освен кебапчетата, които ядохме, са думите на един от участниците: „Трябва да живееш своето приключение, иначе ще разказваш историите на другите.” Тази мисъл ме вдъхновява и днес и знам, че това не е последната ми рафтинг история и последното ми приключение.Така завърши първото ми, но със сигурност не последното, рафтинг приключение. Благодарности на всички замесени!Ако и ти искаш да изживееш подобни емоции можеш да закупиш ваучер за рафтинг спускане по р. Струма от тук